Всичко започна преди около 2 месеца, когато бе изтеглен
жребия за групите на Шампионската Лига. Любимият Арсенал се оказа в неприятната
компания на Наполи, Борусия Дормунд и Олимпик Марсилия. Като прибавим и факта,
че Wizzair летят до
домът на немския Миньоро, една игрива, но трудно осъществима, идея ми се
загнезди в главата ми.
Истината е, че всичко започна преди повече от 20 години.
Тогава се влюбих в идеята за един отбор- Арсенал. Голяма част от вас не помнят,
но имаше времена, в които спортните
издания се брояха на пръстите на едната ръка, като голяма част от тях бяха
ежеседмични издания. Помня как всеки понеделник през лятната ваканация, към 10:30 заставах на опашката(да, на
опашката) за вестници, само за да се сдобия с един от малкото броеве на в-к
Спорт или в-к Футбол. Някъде там в
сърцето ми се зароди една необяснима симпатия към лондонския Арсенал. Симпатия,
която през годините, с получаване на картички с футболисти след изпращане по пощата
на празен плик на отбори (немските отбори изпращаха най-много, но нищо не ме
зарадва толкова, колкото пликът от
Северен Лондон), с мачовете от
английското първенство, излъчвани по един в неделния следобед, с онази защита на
онзи скучен Арсенал, с Джордж Греъм, с великите Йън Райт и Тони Адамс, с Дейвид
Сиймън ,с Арсен Венгер, с Непобедимите, с Виера, Пирес, Люнберг, Анри, с онзи поет с
футболни обувки- Денис-нелетящия Бергкамп, с 8-те сезона без трофей, със Санти, Рамзи,
Джак, Жиру, Йозил, с великите
победи и срамните загуби, със случайното
ми запознанство с част от младежите от
фенклуба на Арсенал в България , прерастна в любов. Любов, която ще остане за цял живот.
Никога, обаче, не бях гледал мач на Арсенал на живо. И изведнъж, жребият, евтините самолетни билети, членството ми във фен-клуба на Арсенал в България, в комбинация с току-що миналия ми рожден ден забъркаха магическа отвара, която щеше да ме изпрати в Дормунд. Мачът бе насрочен за сряда 06.10, а полетите бяха във вторник (05.10)сутринта на отиване и в четвъртък(07.10) сутринта на връщане. По-удобно можеше да бъде само ако самолетът кацаше директно на стадиона.
С добрите новини- до тук. По ред обективни причини се оказа ,че не мога да
кандидаствам за билет за мача през българския фен-клуб. Надявах се добрите ми отншения с един от
най-личните представители на ASCB
за София и изключителен танцьор - Васил Атанасов, да помогнат в реализирането на плановете
ми. Васко, за разлика от Аршавин, не ме
разочарова и очерта пред мен доста
оптимистични перспективи, благодарение на контактите си в Лондон и Германия.
Уви, загубата на Арсенал от Борусия на
Емирейтс, както и престъпната близост на Дортмунд до Лондон, предизвикаха разграбване на
билетите за мача в Германия на много високо ниво. Оказа се, че дори заявката от
българския фен-клуб, не е изпълнена на 100%. Шансовете ми да се снабдя с билет
преди да излетя се сведоха то тези Бендтнер да вкара гол в официален мач на
Арсенал.*
Така неустетно времето си летеше, денят на мача приближаваше
със скоростта на Тио Уолкът по дясното крило , а аз все така нямах билет за
билет за мача, което превръщаше запазването юна място за спане в неособено
приоритетно занимание. А седмица преди мача се превърна в невъзможно.
“Dear George,
Dortmund is
fully booked. There is absolutely no chance of getting a hotel room
in Dortmund. This is why I sent you a hotel offer for hotels in the
neighbouring cities.
Kind
regards,“ .
Да, точно така.
Нещата изглеждаха безнадежни като шансовете на Мамади Сидибе* да отбележи гол в
следващото десетилетие. Все пак Васко поддържаше оптимизма ми с твърдението ,че
връзката му в Германия има опит в намирането на билети в деня на мача и че ако
някой може помогне, то това е именно Ради.
И така 3 дни деня на мача, аз се оказах със самолетни билети за
Дортмунд, резервация в хотел в Гелзенкирхен и един приятел във Фейсбук в повече. След няколко разговора с Ради в
понеделник вечерта, отмених хотелската резервация. Единствената ми задача бе на
летището да намеря агент Велко, който разполагаше с пълна информация за
маневрите на немска територията.
Ей такова пътуване не
бях правил откакто с бъдещия ми тогава
кум тръгнахме на стоп от Габрово до Китен, но това е съвсем друга история
от времето на модерността на пейджърите и фонокартите.
Вторник, 05.11., 5:00 ч. Алармата на телефона едва ме
събуди. Експресен сутрешен тоалет и 5:15
вече бях на борда на един от първите
604. Бързо кафе на Окръжна болница и такси до летището. В 5:50 бях на Терминал
1 и се засилих към check-in гишето
със страстта на Георги Марков към спорна топка и ахисела на нападател. Липсата
на опашка малко ме притесни, но още повече ме притесниха думите на младежа зад
гишето, според които полетът има 2 часа и половина закъснение т.е. трябваше да
излетим в 8:50. Единствената добра новина беше, че не бях минал паспортна
проверка и можех да се кача на 84, да седна на OMV в Младост 1, да си взема кафенце и
прегледам пресата, докато дойде време за излитане. Така и направих. И
определено прекарах доста по-добре от останалите пътници, затворени в залата за
заминаващи. Всъщност имаше още една добра новина. Бях на път да започна пътуването си още в понеделник вечер с няколкото питиета от добрия стар Строеж. Добре, че не го направих.
Върнах се обратно на летището в първите минути на осмия час.
Тъкмо навреме, за да мога да потърся Велко. Или поне така мислех. Уви, не видях
нито един пътник с видими отдалеч фенски артикули на Арсенал, както и доста младежи, носещи само една раница – другият отличителен белег, по който
смятах, че ще позная Велко. Доста несъобразително от моя страна, но никой не е
съвършен. И така реших да оставя Велкотърсенето за летището в Дортмунд.
8:50. Излетяхме. Вълнувах се като десетокласник на първа
среща.
.JPG) |
| Ето натам бях тръгнал |
