събота, 25 януари 2014 г.

Дортмунд-Арсенал, част 3. Билет. Мач. Мат

“Спокойно, сега вече всички ни мислят за англичани“ – тъй рече Ради, след като се наложи да изпуснем биреното напрежение в една не много прикрита полянка.

Площадът на Стария Пазар (Alter Markt) е мястото, където се събират феновете на- Борусия- гостуващите отбори. Натам поехме и ние с бира в ръка. Гледката беше възхитително-упадъчна. Хиляди хора с бяло-червени фланелки, шалове и знамена се наливаха с всевъзможни видове алкохол(основно Бира и Йегермайстер), пееха песни, залитаха, падаха, пак ставаха и продължаваха да пият. Застанахме пред един от баровете, за да изчакаме базираните в местния хостел членове на ASCB, които трябваше да ни срещнат с приносителите на билета ми.

Аз реших междувременно да разпитам в бара за англичани в безпомощно състояние, готови да се разделят с билета си за мача срещу пари за алкохол. Бармани с фланелки на Борусия наливаха бири на вече-полу-човеци с бяло-червени фланелки, които крещяха “There were ten Tottenham points in the gap”. Уви, не намерих свободен билет, но поне успях да излея чувствата си към скъмс, без да ме вали дъжд. Върнах се при Велко и Ради, но освен двамата представителите на фен-клуба на Арсенал в Словения, при тях нямаше никой от хората, които ми трябваха. Затова продължих с обиколката из баровете и с разпитването на непознати англичани за свободен билет. Със същия успех, с който отборите тренирани от Стойчо Младенов играят в Европа.

На следващия ми питстоп, все така безбилетен, заварих момчетата в  в компанията на Пасел Мурей от АSCB- Варна, легендарният Були и двамата келеши, които продаваха билета на техен
Були е голям
приятел, за да могат да платят глобата и откупят свободата му, от която бе лишен вследствие на  безчинствата му по-рано през деня. “Уан хъндред форти“ , каза единият от келешите, все едно ми правеше невероятна услуга. Уан хъндред форти цирея на г‘за ти  да излязат- си помислих, но от устата ми излезе –I was told 100. 140 is too much След като тръгнаха, уж за да продадат  билета на поне на  един от десетима чакащи  mates за 140, келешите се върнаха с нова оферта -120 Е.

Но след малката  двадесетеврова победа, придобитата от бирата смелост и пословичната ми габровска стиснатост, поклатих глава в знак несъглсие – Уан хъндред. Глас до мен каза тихо на български-покажи им парите. Така и направих. И след няколко секунди  си стиснахме ръцете. След ръкостискането аз държах скъпоценната хартийка, а единият от келешите- свидните ми две 50-еврови банкноти.  Чудесен повод да инвестирам  част от спестените с хладнокръвен пазарлък 40 Е в бири за нас и Були, който в края на май ще празнува половин вековен юбилей. Дано преди това празнува и дубъла на любимия си отбор седмица по-рано. 

Билет.

Вече нямаше какво да правим на площада на Стария пазар, а и времето ни притискаше като Вермален- противников нападател. Минахме през хостела, където ни чакаха останалите тигри и момиче от фен-клуба. Пасел взе по бира, за да не губим темпо. Кратка почивка в хостела и отново на път към гарата, откъдето щяхме да НеДеЖираме* до Сигнал Идуна Парк – домът на Борусия. С песен на уста и нова бира в ръка групата ни от 15-ина души, заедно със специалната гостенка от Мюнхен, превзе гарата, чиято акустика се  доближаваше до съвършенството на тази на античния театър в Пловдив. Полицаите (а те, повярвайте, бяха навсякъде) ни гледаха, възхитени от  уменията ни да вдигаме шум с глас. Ради отиде да провери дали няма невидима заплаха в иначе одобрителните  им погледи. Оказа се, че пиенето и това-което-наричахме-пеене не са забранени от немското законодателство и че дормундските полицаи, освен че са вдъхват респект са и добри фотографи. 

Оставаха 15-ина минути до нашия влак и трябваше да бързаме към перона.

Преди 15 години беше първото ми и единствено организирано пътуване за гостуване на Левски. Мястото беше Ловеч, резултатът 1:1, но гледките по пътя, по време и след мача бяха достойни за ниско бюджетна екшън-драма с елементи на безобразно количество алкохол, марихуана, крещяща простащина, събаряне на огради, замеряне с камъни, нахлуване на терена, замеряне с камъни, бой с (от) полицаи.

Затова, въпреки уверенията на Васко и Ради, че  двете агитки са приятелски настроени, все още имах известни притеснения за физическото ни здраве, които се изпариха от момента, в който се качихме във влака. Един до друг, в жълто-черно и в червено-бяло в препълнен влак. Представете си агитките на Локо (Сф) и Славия в трамвай #5. Е, нямаше нищо общо. 

Влак
Всички скачахме заедно, песните следваха една след друга, вагоните вибририха с нечовешка сила.  Rosický is gooner и We have a big fucking German – крещяхме най-често. За съжаление тоталната липса на познания по немски ми пречеше да разбера какво пеят феновете на Дортмунд. Когато някой запя “ if you hate Tottenham , sit down”, всички във влака приклекнаха. Поезия. Пътувахме около 20 минути, 20 минути за вечността. Приятелските лица на феновете на Борусия, непрестанното пеене и скачане във влака, генерериха толкова силна енергия, че самият повод за нашето събиране там за миг избледня.

Слязохме от влака, малко снимки и право към стадиона. Ради имаше план да ни води в някакъв специален бар за по една бърза бира, но малко по-късно изненадващо го загубих от поглед. Останахме с Пасел и брат му и си определихме място, където да се чакаме след мача. Малко по-късно вече бях сам и се насочих към мястото си на северната трибуна на храма на Борусия. 
Сигнал Идуна Парк
Гледката беше спираща дъха- жълто-черно море от хора, които скачаха и пееха песни с пълно гърло. Отидох до мястото си, запалих цигара. Миг по-късно зазвуча химна на Шампионската Лига и един по един от тунела започнаха да излизат футболистите на двата отбора. Една мечта на едно 13 годишно момче се сбъдна 20 години по-късно. Две-три издайни сълзи бяха погълнати от мощен рев : Come on, Arsenal.

Любимият ми отбор срещу финалиста за ШЛ от  миналата година, чийто футбол, треньор, играчи, фенове будят в мен респект и симпатия. Едва ли можех да намеря по-добър мач, за дебютирам на трибуните. Ето го и първият съдийски сигнал. Арсенал се бранеше организирано, докато Борусия нападаше плахо, основно от дясно на своята атака. Домакините достигнаха до 2-3 нелоши положения, при едно от които Михтарян, от чиста позиция, изпрати топката на около метър от дясната греда на безпомощния Счесни. Изтръп! Полувреме, тоалетна, вурст, цигара и гледане на головете от първите полувремена на всички срещи от ШЛ за вечерта на един от много телевизори разположени в зоната пред входовете на стадиона. Ако се продаваше и не само безалкохолна бира, щеше да е наистина безценно.

ASCB на трибуните
Второто полувреме любимците ни играха значително по-добре, Рамзи вкара гол след асистенция на Жиру точно пред нашия сектор, за да отприщи безумната радост на всички с бяло-червени шалове. След това BFG изпусна два добри шанса след центрирания на 42-милионния бисер в селекцията на Арсенал. В последните минути Борусия натисна здраво, но спасявания на Счесни и нескопосани отигравания на нападателите им попречиха да достигнат до заслужено равенство. Стоях прав и все така не вярвах какво ми се случва.

 One- nil to the Arsenal. Класика.

Мач.

Следващите редове са за феновете на Борусия. Изключителни, всеотдайни.Те изпратиха отбора си все едно е спечелил с 3:0. Още помня изключителната демонстрация на подкрепа към любимия отбор при гостуването им на шумните съседи от Манчестър миналия сезон. Те следват любимците си навсякъде- Лондон, Мадрид, Гелзенкирхен, Саарбрюкен и почти винаги печелят битката на трибуните. Несравнимо е усещането да видиш на живо жълто-черното море от мъже и жени, които пеят от първата до последната минута в подкрепа на отбора си. Поклон. 

Гьотце, Левандовски, аз никога не бих играл за Байерн, ако бях на ваше място. 

С подскоци и песни, но с респект към посърналите фенове на Дортмунд, се добрах на уговореното място. Един по един всички се събрахме, поснимахме се, попяхме и начертахме следващите си стъпки. Преди мача плановете ни бяха-

·         А- да спим на земята в хостела при останалите момчета и
·         Б- да проверим гръцкото гостоприемство в Гелзенкирхен. Но еуфорията от победата и един влак за Мюнхен, тръгващ в 5:00 родиха план
·         В- пиене до сутринта и после кой за Мюнхен, кой за Аахен, кой за летището.

Обратно до хостела, където част от момчетата (и момичето), начело с Дидо-предателя,
Дидо не иска да пие бира
останаха да се наспят(ненаспали се), а Ради, Велко, Пасел, брат му, Пламен и специалната гостенка от Мюнхен се отправихме към бар, чието име не помня, но няма да забравя барманките, които приличаха на пенсионирани плувкини от бившата ГДР. В бара беше адско. Бира, Йегер и пеещи пияни англичани. Все едно си в Мърфи‘с, ама малко по-гадно. Намерихме места и се започнахме.

Англичаните бяха силно впечатлени от силното българско присъствие  в бара; с двама от тях се  заговорихме за Арсенал, за българския, английския футбол, Стоичков, Бербатов. Научих ги на емблематичния възглас “бий, чорбата, по главата, бий, бий, бий“ . След това ги помолих да го изпеят вътре в бара на Велко, Ради и дамата от Мюнхен, защото трима ухилени цесекари на едно място ми идваха малко вповече ;) Справиха се отлично, но трябваше да преглътна чорбарското отмъщение половин час по-късно под формата на “КЗЛ“ , изпято с лононски акцент. Естествено имаше леки инциденти с една разлята бира, с опит за кражба на един и успешна такава на друг шал, но за щастие не се стигна до ексцесии.

По-късно  в бара пристигнаха и фенове на Дортмунд. Определено бяхме на едно мнение, че Гьотце и Левандовски са wanкers и че Шалке са боклуци, но ставаха докачливи при подемането на темата, че Клоп ще е следващия треньор на Арсенал. Предложението ми да заменим Бендер за Бендтнер също не им се понрави, но непренуденият габровски хумор  им хареса. Към 4:30 трябваше да обяснявам, че възгласът Big Fucking German е възхваляващ, а не обиден, за да спра ескалацията на напрежението.

Един след друг момчетата се заприбираха към хостела, дамата от Мюнхен пое по своя път обратно към Бавария. Останахме Велко, Ради и аз.

Ранна закуска на гарата, лек конфликт с един почерпен тийнейджър, сбогуване с Ради, който отиваше на работа, влак до летището, заспиване във влака, малко стрес, 20-минутен преход под неприятния, брулещ, но освежаващ дъждец и ето ни на летището. Вода за 3.5 или малка бира за 3 евро. Лесен избор, нали?

Мат.

В залата за заминаващи скоро дойдоха и останалите момчета и момиче. Бяхме изморени и щастливи. 
Ooooohh Santi Cazorla –изпяхме тихо за добрутро. 
Сбогом, Дортмунд.
Благодаря ти. 
Беше велико.

Специални благодарности
·         на съпругата ми, Теди, за подкрепата по време на цялата подготовка на пътуването.
·         на Великата Тъща за грижите за малкия Петър в мое отсъствие.
·         на Васко, който изтърпя всичките ми притеснения преди да замина, следеше дали няма да изпадне билет от някъде и затова , че  ме свърза с Ради
·         на Велко за незаменимата компания
·         на Ради за гостоприемството, приятелското посрещане, за това, че направи да не се притеснявам за нищо по време на престоя ми в Германия
·         на всички останали момчета, момиче и дамата от Мюнхен,  с които се запознах по време на приключението Дортмунд.
·         на Дидо за снимките и на Арсенал за победата

*НеДеЖирам- използвам услугите на Немските Държавни Железници.

събота, 4 януари 2014 г.

Дортмунд-Арсенал, част 2, бира, влак и битовизми


В памет на тъмните  Ердингер  и Францисканер, които не издържаха на  студа и напрежението и се пръснаха. *

След  2 часа приятен, благодарение на упадъчната музика в телефона ми, полет, пристигнахме в Дортмунд.

Слязох с първите и зачаках след  паспортния контрол в залата с  лентите за багаж. Много скоро младежите с фланелките и шаловете на Арсенал нахлуха като Волен Сидеров в телевизионно студио и спряха за освежаване и преброяване на личния състав. Васко явно беше разказвал за мен, защото един от младежите ме приближи, огледа ме внимателно и каза- Ти трябва да си Жоро. Тайно се надявах това да е Велко, но се оказа Дидо – представителят на ASCB за Бургас. Запознах се и с останалите младежи и девойка. Чух и любимите ми четири думи- Здравей, аз съм Велко! Нещата започнаха да ми се подреждат.

След като дружно решихме да повървим до гарата, която се намираше на двадесетина минути ход от летището, Дидо ни поведе с увереността на втори братовчед на Гроскройц. Групата беше в приповдигнато настроение, въпреки че всички, освен мен, бяха прекарали почти 4 часа в залата за заминаващи на летище София. Говорехме за любимия ни Арсенал, за смелостта ми да тръгна без билет за мача (всички останали имаха), за очакванията ни за дербито. Велко скицира накратко  следващите ни стъпки, влак до Аахен, гостуване на Ради, и тръгване на следващия ден обратно за Дортмунд, гледане на мача, a след него- каквото сябя покаже. Звучеше прекрасно.

Разделихме с момчета преди гарата, те трябваше да се подкрепят в близкия хипермаркет, а ние бързахме, за да хванем най-ранния влак.

Велко, футболна почти легенда на Академик (Сф), прясно сгоден, се оказа перфектният спътник. В уютната атмосфера на немските железници и с приятен събеседник  времето летеше и  неусетно стигнахме до града на Георги Донков, където трябваше да сменим влаковете. Вече беше обяд–време за първата бира. Малките сандвичи, които бях приготвил предната вечер, свършиха страхотна работа в утоляването на глада ни. Бърз Кронбахер и ето ни в Аахен.

Посрещна ни ситен дъждец, акомпаниран от хладен вятър. Затова си взехме по една биричка, довършихме сандвичите и зачакахме Ради във фоайето на гарата. Обмисляхме и вариант да нарушим закона, само и единствено  2-те руси полицайки, които стояха до магазинчето, да могат да ни сложат лично белезници. Ради дойде точно навреме, за да ни разколебае и да вземем по една бира за из път.

Тръгнахме на бърза разходка с бира в ръла из Аахен, домът на доскоро елитния Алемания, родното място на агенция Ройтерс, градът с един от най-добрите германски МЕИ- та, разположен близо до границите с Белгия и Холандия. За съжаление времето не предразполагаше към дълги туристически обиколки и затова след стегнато ходене, спряхме да починем и да хапнем в една тарикатска дюнерджийнца. Освен че дюнерите бяха скандално вкусни, бирата ни бе сервирана в стъклени халби. Машалла, комшулар.#мимаспоучисебе

Възстановихме малко сили и поехме към квартирата на Ради, като пътьом минахме да купим още бири, за да не бъдат самотни вурстовете, които чакаха в раницата на Ради момента, в който щяха да се озоват на скарата.

Нека ви  представя Ради - член на УС на ASCB, фен на ЦСКА, качествените питиета, красивите жени,щастлив (все още) ерген с много интересна професия, който в свободно си време тича за здраве, играе футбол и залива Александър Томов с бира.

В изненадващо приятната компания на двама чорбари, започнахме приготовленията за вечерята и гледането на  Реал и Ювентус по Btv-action. Да, колеги, имаме новина. Може да си клиент на Булсатком  в почти всяка точка на Европа. Пакетът върви и с вълшебния коментар на Алекси Сокачев, но затова има бутон mute на дистанционното и приятен немски рок, който да разведрява обстановката.

Ракия, салата, бира, вурстове и други отбрани мезета, трима мъже и футболен мач. Класика. Умората от пътуването и предстоящите изследвания на Ради следващата сутрин възпрепятстваха опознаването на нощния живот в Аахен. Пропуснахме караоке с бира и текила по 1 Е и тежък махмурлук.

За сметка на това на сутринта се събудихме свежи като репички и готови за подвизи. Моят сън не беше много спокоен, тъй като на плакат от стената в „моята“ стаята ме гледаше подозрително по-миналогодишния отбор на ЦСКА, начело с Радулович, тази легенда на сръбския фуДбол.

Напазарувахме за обяд, Ради отиде да даде българска кръв с минимално съдържание на алкохол в нея  за изследване на немското здравеопазване, а ние с Велко пробвахме едно малко и уютно кафе. Великолепно начало на деня. Обядвахме класически аахенски специалитет, Mett (сурово смляно месо) върху прясно изпечен бял хляб, намазан обилно с масло, поръсен с малко пресен лук за разкош. Най-вкусната и калорична причина местната Алемания да се прости с елитния
си статут.  И започнаха бирите.


На път за гарата, напазарувахме шоколади и местни сладки специалитети, за да зарадваме половинките си в София. И след 40-минутно ходене под ситния аахенски дъждец, яхнахме железния кон за Дуисбург, откъдето щяхме да се прекачим за крайната ни цел- домът на Борусия. През цялото пътуване Ради държеше връзка с момчетата от фен-клуба, базирани в Дортмунд, относно търсенето на билет за мача. Добрата новина пристигна малко преди Мьонхенгладбах-домът на другата, по-слабата, Борусия, имахме уреден билет! За 100 Е, двойно повече от номинала.  Габровецът в мен изплака на умряло, но все пак ставаше дума за часове преди мача при отдавна sold out стадион.Имах билет, чудесен повод  да вземем по бира в Дуисбург и да се метнем на влака за Дортмунд.
Така се чака влака

Атмосферата на големия мач се усещаше още на гарата в Дортмунд . Жълто-черни шалове навсякъде, чуваха се и песните на феновете на Арсенал. Оставихме си раниците в „багажното“ и всеки с  шал на врата и бира в ръка поехме към площада, където обикновено се събират гостуващите агитки и където щяха да ни чакат момчетата от фен-клуба и хората, в чиито ръце се намираше билета ми за мача.

 *         ** очаквайте скоро част 3
Мир на хмела им.