вторник, 10 декември 2013 г.

Приключението Дотмунд - Арсенал, част I

Всичко започна преди около 2 месеца, когато бе изтеглен жребия за групите на Шампионската Лига. Любимият Арсенал се оказа в неприятната компания на Наполи, Борусия Дормунд и Олимпик Марсилия. Като прибавим и факта, че Wizzair летят до домът на немския Миньоро, една игрива, но трудно осъществима, идея ми се загнезди в главата ми.
Истината е, че всичко започна преди повече от 20 години. Тогава се влюбих в идеята за един отбор- Арсенал. Голяма част от вас не помнят, но имаше времена, в които  спортните издания се брояха на пръстите на едната ръка, като голяма част от тях бяха ежеседмични издания. Помня как всеки понеделник през лятната ваканация,  към 10:30 заставах на опашката(да, на опашката) за вестници, само за да се сдобия с един от малкото броеве на в-к Спорт или в-к Футбол.  Някъде там в сърцето ми се зароди една необяснима симпатия към лондонския Арсенал. Симпатия, която през годините, с получаване на картички с футболисти след изпращане по пощата на празен плик на отбори (немските отбори изпращаха най-много, но нищо не ме зарадва толкова, колкото пликът от  Северен Лондон),  с мачовете от английското първенство, излъчвани по един в неделния следобед, с онази защита на онзи скучен Арсенал, с Джордж Греъм, с великите Йън Райт и Тони Адамс, с  Дейвид  Сиймън ,с Арсен Венгер, с Непобедимите, с  Виера, Пирес, Люнберг, Анри, с онзи поет с футболни обувки- Денис-нелетящия Бергкамп, с  8-те сезона без трофей, със Санти, Рамзи, Джак, Жиру, Йозил, с великите победи и срамните загуби, със случайното ми запознанство  с част от младежите от фенклуба на Арсенал в България , прерастна в любов.  Любов, която ще остане за цял живот.

Никога, обаче, не бях гледал мач на Арсенал на живо. И изведнъж, жребият,  евтините самолетни билети, членството ми във фен-клуба на Арсенал в България, в комбинация с току-що миналия ми рожден ден забъркаха магическа отвара, която щеше да ме изпрати в Дормунд. Мачът бе насрочен за сряда 06.10, а полетите бяха  във вторник (05.10)сутринта на отиване и в четвъртък(07.10) сутринта на връщане. По-удобно можеше да бъде само ако самолетът кацаше директно на стадиона.

С добрите новини- до тук. По ред  обективни причини се оказа ,че не мога да кандидаствам за билет за мача през българския фен-клуб.  Надявах се добрите ми отншения с един от най-личните представители на ASCB за София и изключителен танцьор - Васил Атанасов,  да помогнат в реализирането на плановете ми.  Васко, за разлика от Аршавин, не ме разочарова и очерта пред  мен доста оптимистични перспективи, благодарение на контактите си в Лондон и Германия. Уви, загубата на Арсенал от Борусия на Емирейтс, както и престъпната близост на Дортмунд  до Лондон, предизвикаха разграбване на билетите за мача в Германия на много високо ниво. Оказа се, че дори заявката от българския фен-клуб, не е изпълнена на 100%. Шансовете ми да се снабдя с билет преди да излетя се сведоха то тези Бендтнер да вкара гол в официален мач на Арсенал.*

Така неустетно времето си летеше, денят на мача приближаваше със скоростта на Тио Уолкът по дясното крило , а аз все така нямах билет за билет за мача, което превръщаше запазването юна място за спане в неособено приоритетно занимание. А седмица преди мача се превърна в невъзможно.
 “Dear George,
 Dortmund is fully booked. There is absolutely no chance of getting a hotel room in Dortmund. This is why I sent you a hotel offer for hotels in the neighbouring cities.

Kind regards,“ .

Да, точно така. Нещата изглеждаха безнадежни като шансовете на Мамади Сидибе* да отбележи гол в следващото десетилетие. Все пак Васко поддържаше оптимизма ми с твърдението ,че връзката му в Германия има опит в намирането на билети в деня на мача и че ако някой може помогне, то това е именно Ради.  И така 3 дни деня на мача, аз се оказах със самолетни билети за Дортмунд, резервация в хотел в Гелзенкирхен и един приятел във Фейсбук  в повече. След няколко разговора с Ради в понеделник вечерта, отмених хотелската резервация. Единствената ми задача бе на летището да намеря агент Велко, който разполагаше с пълна информация за маневрите на немска територията.

Ей такова  пътуване не бях правил откакто с бъдещия ми тогава  кум тръгнахме на стоп от Габрово до Китен, но това е съвсем друга история от времето на модерността на пейджърите и  фонокартите.

Вторник, 05.11., 5:00 ч. Алармата на телефона едва ме събуди. Експресен  сутрешен тоалет и 5:15 вече бях на борда на  един от първите 604. Бързо кафе на Окръжна болница и такси до летището. В 5:50 бях на Терминал 1 и се засилих към check-in гишето със страстта на Георги Марков към спорна топка и ахисела на нападател. Липсата на опашка малко ме притесни, но още повече ме притесниха думите на младежа зад гишето, според които полетът има 2 часа и половина закъснение т.е. трябваше да излетим в 8:50. Единствената добра новина беше, че не бях минал паспортна проверка и можех да се кача на 84, да седна на OMV в Младост 1, да си взема кафенце и прегледам пресата, докато дойде време за излитане. Така и направих. И определено прекарах доста по-добре от останалите пътници, затворени в залата за заминаващи. Всъщност имаше още една добра новина. Бях на път да започна  пътуването си още в понеделник вечер с няколкото питиета от добрия стар Строеж. Добре, че не го направих.

Върнах се обратно на летището в първите минути на осмия час. Тъкмо навреме, за да мога да потърся Велко. Или поне така мислех. Уви, не видях нито един пътник с видими отдалеч фенски артикули на Арсенал, както и доста младежи, носещи само една раница – другият отличителен белег, по който смятах, че ще позная Велко. Доста несъобразително от моя страна, но никой не е съвършен. И така реших да оставя Велкотърсенето за летището в Дортмунд.


8:50. Излетяхме. Вълнувах се като десетокласник на първа среща.


Ето натам бях тръгнал
* По времето на написването на текста, шегите за Бендтнер и Сидибе все още бяха актуални